Изабела беше една обикновена мечтателка, дете на големия град... но и негова затворничка. Прекарваше дните си, мечтаейки за живот много по-цветен и прекрасен, прекаран в обикаляне на света, опознаване на всяка малка част от него... Мечтаеше си за самия път.

Родителите ѝ я заведоха на Витоша. Оттам можеше да види своя затвор... извинете, дом. Изглеждаше толкова голям и красив, но тя знаеше, че всъщност беше сив и жесток.

Чу рев на мотор. Обърна се и видя момче с мистериозни зелени очи и татуировка на врата.

– Казвам се Стефан. – представи се той.

– Изабела. – отговори тя.

Още в онзи миг усетиха връзката между тях, видяха ясно най-съкровеното желание в очите на другия.

– Ела с мен. – подаде ѝ ръка той и Изабела я хвана.

И тръгнаха. Ей така, без никой да разбере. Оставиха големия град зад себе си. Преминаваха през различни чудновати места, които изглеждаха като извадени от приказка.

Бяха стигнали до морето. Седяха на брега и гледаха залеза, облегнати на мотора. Черната коса на Стефан контрастираше с червената коса на Изабела.

– Обичам те. – прошепна той.

– Обичам те. – отговори тя.

Целувката, която споделиха след това не беше обикновена. Беше обещание. Обещание да открият красотите на света и да извървят пътя на живота заедно.

– Хайде. – протегна ръка той към нея, както беше направил онзи ден в планината. – Пътят ни чака.

Пътят се простираше пред тях, широк и непознат. Моторът се движеше, устремен към хоризонта, а двете им сърца биеха като едно.