Първото нещо, което чух, когато се прибрах, беше викът на съквартиранта ми да отида в стаята му.
- Здравей. Трябва да поговорим. – каза той.
- Нужно ли е да е точно сега? Прибирам се от работа и съм адски изморена.
- Важно е.
Извъртях очи и седнах на леглото срещу него и гаджето му. Те бяха на столовете пред бюрата им, на по-високо от мен, което ме караше да се чувствам сякаш са ми родители, а аз съм дете, което е направило беля и трябва да бъде наказано. Бях ли?
- Е, какво има?
- След 2 месеца заминаваме за Англия. Отвори ни се възможност за работа. Не се чувстваме добре в София и ще се възползваме.
Знаете онези моменти, в които дадена новина или дадена дума сякаш ви шамаросва, нали? Е това го усетих като ритник в лицето. Смотолевих едно „добре“ и излязох от стаята им. Ако това се беше случило преди години, сигурно щях вече да съм обляна в сълзи и да треперя, защото за пореден път оставах без дом. Човек ще каже, че съм свикнала. Гонили са ме, заплашвали са ме с това, имало е моменти, в които съм била на крачка от това да не мога да ходя на училище, защото няма къде да спя. Да си на квартира е едно от най-ужасните неща, защото винаги можеш да останеш без покрив. Отидох в стаята си и се погледнах в огледалото, усмихвайки се.
- Е, отново тръгваме на път в търсене на нов дом, а? Ще се справиш!