Работя на гише за чекиране на летище София. Всеки ден изпращам хиляди пътници към различни дестинации. По принцип не разговарям с тях, освен задължителните фрази, които вече казвам машинално.
Един ден, обаче, пред мен се появиха доста възрастна двойка. Бабата буташе по един куфар от двете страни на инвалидната си количка, която дядото видимо трудно управляваше. Озадачи ме, че на тази преклонна възраст са решили да пътуват където и да било, затова направих изключение и ги попитах накъде са тръгнали. Двамата се спогледаха и започнаха да се подхилват. Докато дядото обясняваше, че е от известно еврейско потекло, бабата го прекъсна ентусиазирано и като малко дете каза, че иска тя да разкаже историята им.

- Когато се оженихме преди много години – двамата се спогледаха и отново се усмихнаха. – Мъжът ми ме заведе на меден месец Виена-Загреб-Любляна. Това беше най-хубавото пътешествие в живота ми. И тъй като не ми остава много време – при тези думи дядото се смръщи и я погледна с една смесица от укорителност, загриженост и мъка. – сега ми подари втори меден месец на същите дестинации, за да си припомним колко хубаво ни беше.

Останах без думи. Какъв жест. Каква любов имаше в остарелите им очи. Въпреки възрастта им, все още си личеше пламъкът, който гори между тях. Не зададох повече въпроси. С насълзени очи им пожелах лек полет и те заминаха на последния си меден месец.