Домът стои, а стопанката – заминала. Всяко лято е била на малкото столче пред къщната врата, но сега я няма. Няма я, за да отреже опашката на динята или да потърси два лева за ванилов сладолед. Няма я, да набере от смокините с бавни движения, причинени от непрестанните болки в коленете. После няма да влезе в стаята и да носи в бяла порцеланова чиния огромните плодове, сякаш митични. Заминала е. Няма да дойде после и есента с гроздето. Вече ще идват други Рождество и Великден без традиционните семейни събирания.

Нека къщата те чака да се върнеш, както кучето, неразбиращо защо си заминала и защо катинарът изщраква. И кучето, както и човекът, знаят, че всички заминавания натъжават.