Слезе от метрото непокътнат. Изправи ревера на черния си костюм, отърси се от погледите на возещите се във влакчето, които бяха заковани я в капелата му, я в 4-те червени рози в ръката му.

Спирка „НДК”. Щеше да я изпрати в дворец, както заслужаваше всяка принцеса.

Беше ѝ казал, че я обича в далечната 1941-ва. Тя беше дъщеря на аристократична германка и царски офицер. Тогава нямаше толкова много кафенета, но я заведе в най-престижното. Седнаха и си поръчаха турско кафе и торта.

„Когато помолих баща ти да те изведа на разходка, исках тази разходка да е малко по-дълга.” 

„Колко дълга?” Бузите ѝ се зачервиха от смущение.

„Около 70 години. Достатъчно ли са?”

Така прекараха следващите двадесет. После убиха баща ѝ в един от затворите на новата власт.  Когато децата им пораснаха, ги заточиха да се преместят в Никопол. Той беше лекар и успя да се впише. С нейната научна дисертация не намери мястото си край Дунава.

Разделиха се тихо. Тя взе децата. Как е живяла в следващите 50 години уж бе чувал, но всъщност не знаеше. Беше станала известен учен, беше пътувала по света. Някои твърдяха, че била любима на един големец от ДС. Возила се в черни волги и мерцедеси. Живяла като принцеса.

Така до преди седмица, когато му написала онова писмо и след като го изпратила, седнала на един стол в пощата да си почине и не станала.

„Обичах те.”  Това пишеше. Достатъчна причина да се грабне в най-хубавия си костюм да я изпрати по новия ѝ път.