Като бях малка, баба хващаше ръцете ми и ги стопляше в своите. Правеше го, докато не пораснах и не тръгнах да пътувам по света. Оттогава нататък ми е останал навикът, когато ми е студено, да ги топля една в друга.

Бях в Австралия, когато ми съобщиха за смъртта на баба. Изключих телефона си. Не исках да говоря с никого, преди да се прибера и да я видя. Веднага организирах връщането си. През целия път към дома плаках. Представях си ръцете на баба. Сега те бяха студени и никога повече нямаше да ме стоплят.

Хванах такси от аерогарата към дома. По пътя зад една църква видях малък базар.

- Какво продават? – попитах шофьора.

- Не продават, а подаряват – отговори. – Дръвчета за засаждане.

Спряхме и се приближих до сергията. Падна ми се клен.

- Листата му са като разтворени ръце. Корените също – рече човекът, който ми го подаде.

Когато пристигнах у дома, се оказа че съм закъсняла. Търсели ме по телефона, но не съм отговаряла. Погребението се състояло предния ден и не са могли да ме изчакат.

Покрих очите си с ръце. Мислех как ще поема отново на път по света. И ще пътувам, докато забравя за баба. Загледах се в пръстите си и тогава изведнъж разбрах, че вместо това този път ще организирам едно вертикално пътуване.

Посадих дървото на гроба, за да може корените да топлят ръцете на баба, както тя топлеше моите. А листата да махат на всеки, който ги погледне - като стотици ръце над земята.