Не стига, че навън е същинска пролет; не стига, че животът изглежда почти прекрасен; не стига, че сърцето ми е пълно с нежност, ами и в един от софийските подлези ме застига любима, дълго слушана мелодия. Топъл петъчен следобед. Акордеон. Старец с прокъсани ръкавици. Едит Пиаф. La vie en rose.

Забравям, че бързам за изпит, че монетите в джоба ми са за метрото, че е изобщо делник и му давам тези стотинки. Акордеонът зазвучава още по-весело, даже тържествено и със стареца си разменяме любезности.

- Обичам тази песен, благодаря!
- Все любимите си песни да чуваш, да си здрава!

Какво може да помрачи този следобед? Нищо. A world where roses bloom.