Пламен чакаше с нетърпение да настъпи лятото. Сезонът, в който се събираха всички заедно и тръгваха отново на път. Обикаляха България и спираха на предварително избрани места. Виждаха различни забележителности и научаваха интересни истории.

Всяка година, откакто се помнеше, те правеха тази обиколка, но никога не му омръзваше. Обичаше да пътува. Кръвта му кипваше от красотата на природата, а душата му се свързваше с историята на предците. Нищо друго не би го накарало да изпита чувството за свобода, както пътят, споделен с приятели.

Пламен не обичаше да стои в градовете. Той не се приемаше като дете на човек, а като син на майката природа. Другите хора го натоварваха, сградите го държаха в клетка. Единствено пътешествията го караха да иска да живее в разпадащия се свят. Свят, в който техниката ни контролираше. Сляп е народът, който не вижда красотата на собствената си държава, а само дигиталната илюзия.

Пламен чакаше и чакането му свърши. Караваната дойде да го вземе от тях. Всичките му приятели се бяха събрали. Никой не би пропуснал екскурзията. Той се сбогува с родителите си и потегли.

Фургонът фучеше бясно по пътя. Нощта се спускаше над него. Гората го обгръщаше с топлата си прегръдка, а чистият въздух танцуваше около пътниците. Свободата зовеше младата кръв на младежта. Отвътре се чуваха смях, песни и още нещо.

Пламен беше щастлив. Той обичаше този момент, в който можеше да каже със спокойно сърце, че отново беше на път.