На Коледа Мариана няма да работи – банката затваря и ще си остане вкъщи. Ще извади омачканата изкуствена елха от платнената торба, която прибра през януари в гардероба. Ще бръкне под леглото, където е старият куфар с играчките, свещичките и стъклените топки отпреди двайсетина години. Ще почисти праха и ще украси елхата. Ще сложи лампички на прозореца. На Бъдни вечер ще накладе печката и ще приготви нещо вкусно. Сетне ще сложи най-хубавите си дрехи макар и малко поовехтели – отпреди двайсетина години са, и ще запали свещта, която пази за големите празници. След това ще седне край прозореца до телефона. Ще гледа зад хълмовете, зад далечните снежни силуети, зад непознатите съзвездия. После ще затвори очи и ще зърне още по-далеч - зад океана! При внуците! Ще приседне до голямото им коледно дърво и ще ги милва дълго по златните коси.

Но това, синът обеща, догодина. Сега трябва да иде на работа. За последно тази години трябва да нахлузи грубите обуща и да извърви пеш 7-километровия планински път до шосето за областния град. После да почака на стоп някой милостив човек да спре и я откара до кръговото кръстовище на града. Оттам Мариана ще извърви още два километра до банката, където ще лъсне бюрата, ще изхвърли кошчетата, ще проветри. Даже ще измие прозорците, че всичко да свети за празниците – досущ като красивата елха в фоайето.

Вечерта ще тръгне обратно към село. Ще чака Коледа – внуците да се обадят. А догодина... Догодина вече ще бъдат заедно.

Та нали синът обеща!