Валеше ситен дъждец. След тежкия офис ден излизането навън се усещаше като мечтаната свобода на затворник. Полъха на вятъра бе приятен. Мислено не бях на тази улица и в този град. Не знам колко съм вървял така, но изведнъж:

- Ти сериозно ли?

Дъждът бе спрял. Пред мен стоеше жена. Ужасно красива и… разгневена. Това, което допреди малко бе роклята ѝ в цвят мента, сега бе роклята ѝ в цвят мента, но с огромно петно от кафе.

- Много съжалявам - смотолевих.

- Вечерта и роклята ми са тотално съсипани, а той, видиш ли, съжалявал.

Бях очарован. Лицето ѝ въпреки гневно, бе лъчезарно. Знаех, че трябва да направя нещо и да не я пускам да си тръгне.

- Манол. Приятно ми е.

- Димитричка - отвърна тя и се усмихна насила.

Тогава нещо в нас се пречупи. Седнахме в близкото кафе и говорихме дълго. За съсипаната рокля, за провалената вечер, за космос, музика, книги, чувства. Стана късно.

- Ще те видя ли отново? - попитах.

- За да ми съсипеш друга рокля? – секунда укор последван от усмивка.

- Бих съсипал целия ти гардероб.

Усмихна се и ме целуна. После се обърна и се скри в нощта.

Бе изминал около час. Тъкмо бях пристигнал на гарата, когато получих съобщение, което гласеше:

"Полетът ми е утре. Еднопосочен е."

Чу се втора свирка на локомотив. Среднощният влак на щастието ми реши отново да не спира на моята гара. Драснах клечка и запалих цигара, а там сред кълбата от дим бяха мечтите ми.