Летища.

Обичта ти се побира в наночастица и се питаш - без нея има ли ме?
Летищата са хора... прегръщаш, посрещаш, изпращаш, оставяш и отново.

Майка ми ме чака, а аз тичам към нея като малко момиче. Прегръдките й са животоспасяващи и аз олеквам с тонове. Не знам как е възможно. Та аз отдавна пораснах. 

Препускам през някакви дни и часове, опитвайки се да уловя всичко важно, да не пропускам моменти. Искам да й кажа още нещо, да разкажа и онова, което забравих. Искам да я послушам как говори и да запечатам като в капсула онзи момент, в който не можехме да спрем да се смеем. 

Ех, мамо, все не ни стига времето!  

Връщам се за кратко - малко същата, малко променена. Прескачам от един свят в друг и осъзнавам, че дом не е географско понятие. Домът е притегателната сила на това, което припознаваш като свое.  

От разстояние разбирам нещата другояче. От дистанция осъзнаваш, че времето е мит и ще вземеш само миг със себе си. Може би и някоя друга снимка. Повече не можеш и да носиш. Не е и нужно. Нужно е само да сме близки.

Не мога да свикна с "буцата в гърлото" при всяко заминаване, която сякаш ми напомня за важното, ценното. А може би е по-добре, че я има. За да ме държи "будна" за истински значимото. 

Летища! Има те, където си оставил следа!

И някой някъде те чака.