Той разпери ръце и слънчевите лъчи на изгряващото слънце погалиха неговото покрито със заскрежени очила и кислороден апарат брадясало лице. Той се намираше на върха на света. Въпреки че това не беше съвсем сигурно. Имаше и други опции. Можеше да се намира 200 м по-надолу в зоната на смъртта, страдащ от хипоксия и това да е само една от поредицата разнообразни халюцинации. Можеше да се гмурка в една от най-известните сини дупки, да е получил лабиринтна криза и да се намира на няколко мига от смъртта. А можеше и просто да лежи в хамака или в палатката си някъде и това да е сън. По-важното беше, че той не знаеше какво чувство му носи тази ситуация: безкрайно щастие или безпределна печал. Усещането за страх го имаше и в двата случая. Все пак той се намираше в планината, може би. Тя вземаше важните решения и рядко прощаваше грешките. Стотици алпинисти вече бяха загинали само на този един-единствен връх. Други се бяха доближили толкова близо до смъртта, че никога повече нямаше да се върнат на това място. Той имаше късмет – около 50 пъти. Не повтаряше грешките си и се учеше от тях, но проблемът беше, че не се учеше от пропуските на другите, а правеше постоянно свои собствени. Той беше жив, защото други смели и добри хора бяха загубили живота си, заради неговите грешки и безразсъдство. Защото, когато си с група в планината, не носиш отговорност само за себе си – от теб зависи животът на твоите другари в изкачването.