Седиш си на една дървена стара пейка.

Седиш си на една дървена стара пейка на брега на небето.

Седиш си на една дървена стара пейка на брега на небето и си мислиш колко щеше да е хубаво да не си закован на тази пейка.

Седиш си на една дървена стара пейка на брега на небето и си мислиш колко щеше да е хубаво да не си закован на тази пейка и тя да е с теб.

Седиш си на една дървена стара пейка на брега на небето и си мислиш колко щеше да е хубаво да не си закован на тази пейка и тя да е с теб. Внимателно да махне дрехите ти, за които са захванати пироните, забити в пейката. Да те хване за ръката и да те изправи, а ти да не се срамуваш, че си гол. Да тръгнете заедно към онова, което следва след брега. Небето. Да стъпите в него и ти да се успокоиш, защото тя ти е казала, че небето покрива всички със свобода. И ти си покрит с небе.

Седиш си на една дървена стара пейка на брега на небето и си мислиш колко щеше да е хубаво да си свободен. Но си седиш на старата дървена пейка на брега на небето и знаеш, че не си. Защото тя е твоята свобода. А нея я няма. Тя е в небето.

А как ти се иска да поемеш отново на път… към брега на небето.