Може би, защото ме хвана за ръка и ми каза: "Повярвай ми!"... Може би, защото ме погледна директно в очите, а твоите очи говореха с особена искреност и без думи крещаха: "Бъди до мен!". Може би, защото ме заведе и чак след това ме помоли да дойда, ако пожелая... Може би, защото ме намери, когато аз самата не знаех къде изгубих пътя си... Може би, защото ме прегърна и усетих, че ако ме пуснеш, ще изгубя всичко... Може би аз затова избягах и бягах, бягах, бягах и стигнах далече от теб, за да те открия пак, може би. 
И може би отново те открих. Хванах те за ръка и ти казах: "Вярвам ти!"... Погледнах в очите ти и искрено ти заговорих, и те молех без думи... и крещях: "Ще бъда с теб!". И пожелах, и те последвах, и вече не бягах, и останах, и те прегръщах, и губех света си, и се сливах с твоя, може би.
И после твоят свят изчезна, може би. И после ръката която държеше моята, се отпусна, а очите, които ми казваха всичко без думи, замълчаха този път. И после аз те прегръщах, но вместо: "С мен бъди!",  чувах само: "Върви си!"... И после си тръгна. И аз започнах да бягам, и бягам, и вече не вярвам, и вече не търся.
Може би, пак ще стигна далече от теб, но няма да те открия, не и този път, може би. И вече няма да гледам директно в очите и няма да държа за ръка. И ще бягам, и ще искам да стигна далече, където не си...