Винаги, когато пътувам дълго, заспивам и сънувам.

Крачех по коридора на училището, когато някакъв пронизителен глас се разнесе из сградата, инструктирайки ни да я напуснем бавно, строени в колона. Повечето от нас го послушаха и щом излязохме на двора ги видяхме...

Странни мъже в черни костюми с беззизразни лица и празни черни очи, в които можеш да се изгубиш. Чакахме на опашка, без да знаем за какво. Около нас имаше танкове, самолети и войници в костюми със същите онези тайнствени очи, които стреляха по всичко без ясна цел.

Опашката се движеше и видях, че на децата в началото, които я напускаха, им бяха поставяни някакви метални пулове на врата. В този момент очите им почерняха и израженията им станаха студени и безмилостни. Разбрах, те ни превръщат в сляпа, хладнокръвна войска!

Трябваше да действам, ако не исках да свърша като останалите, защото скоро идваше моя ред! Отвсякъде се чуваха викове и крясъци, въпреки че наоколо не се виждаше никой освен войниците. Тогава съзрях отворена шахта на улицата до двора и както се бях вцепенил, бързо се затичах към нея!

Малко преди да я достигна, се обърнах, всички в двора стояха неподвижно и се взираха в мен със своите черни бездушни очи, без да издават звук. Скочих и се събудих, пътуването свърши.