Прибрах се вкъщи и хвърлих раницата си на пода. Проснах се на дивана в очакване да заспя след тежкия ден. Поредният ден от календара беше задраскан от сивото ми ежедневие. Клепачите ми натежаваха, но вибрацията на телефона разтърси цялото ми тяло. Веднага се разсъних и отговорих на обаждането.

- Ще тръгнеш ли с мен? – чу се от другата страна на телефона. Беше най-добрият ми приятел.

Не знаех какво да отговоря. Толкова внезапно, толкова неочаквано. Накъде искаше да тръгнем? Кога искаше да тръгнем? Защо искаше да тръгнем и кога щяхме да се върнем? Още не можех да осъзная какво ме пита. Главата ми беше замаяна от умора, нямах никакви сили да му отговоря. Лежах и мълчах, премисляйки въпроса му.

- Чакам те след петнадесет минути пред вас. – връзката прекъсна и ръката ми се размекна, изпускайки телефона на пода.

Ами сега? Не можех просто да замина. Имам толкова много задължения тук. Не можех да изоставя всичко, за да тръгна към непознатото, нали?

В следващия момент прилив на енергия изпълни тялото ми. Импулсивно скочих от дивана и веднага събрах най-важните принадлежности. Вече знаех, че трябва да го направя. Това беше единственият ми шанс да избягам от сивото ежедневие. Да замина, без да казвам нито дума на никой. Да замина надалеч.

Излязох навън и тръгнах на път към непознатото.