Отново на път в последния ден от годината. Ходих до големия град да купя стока за магазинчето си. Приятел предложи да пренощувам у тях заради лошото време. Отказах. Бързах да се прибера. По пътя зафуча виелица и от сняг нищо не се виждаше. Колата се приплъзна, забуча и спря. Разбрах, че с нея съм дотук. Бях на няколко километра до кръстовището с главния път. Продължавам пеша! Наоколо фучи и всичко е в бяло. Включих мобилния си – 12:00! Боже, в момента посрещам Нова година! Тръгнах напред. Усетих присъствие зад мен. Не съм сам! Идва ми да запея от радост.

Обърнах се. Беше вълк. Трябва да запазя спокойствие. Бяло навсякъде. Спътникът ми се движеше на почтителна дистанция. Изникнаха високи преспи. Падах, ставах, пак падах, задъхвах се, ритах с крака и размахвах ръце. Не знаех кое е долу и кое е горе, отварях уста, за да дишам, а гълтах сняг. Сърцето ми лудо биеше. Зад мен вървеше спътник, който чакаше да се предам, за да ме разкъса, пред мен се изправяше планина от сняг, която очакваше да се отпусна в съня на бялата смърт. Цялата енергия и сила, цялата воля за живот влагах в борбата със снежните кули. Дали ще успея да стигна до кръстовището? Наоколо няма ни дръвче, ни пътен знак. Бях напълно забравил за спътника си. Размахвах ръце, ритах с крака… Паднах на твърда земя. Бях на кръстовището.

Осъзнах, че никога не съм се чувствал толкова жив, колкото, когато се борех със смъртта. Единствен свидетел беше спътникът ми.