Тя излезе от вкъщи и се запъти към спирката. Вървейки, си мислеше как живее в най-хубавия квартал в София - с име на поет и усещане за забрава. Яворов. Сякаш излят от френска Нормандия, но изпълнен с глъч, дълга алея от коли по паветата, вкусна храна на всеки метър и най-вече пропит с това чувство – да бъде у дома. Белиша знаеше, че ѝ стига само една разходка до края на павираната улица, за да се вдъхнови да свири, и го правеше често. Но днес нямаше толкова свободно време.

Автобусът ѝ щеше да дойде след точно 6 минути. Ходеше по-рано на спирката, защото обичаше тишината преди отново да тръгне на път. В Яворов си заслужаваше да почака. Една кола спря пред нея. Отначало не обърна внимание, но беше онова момче от публиката, което бе дошло на последния ѝ концерт. Седеше на трети ред и и подари бяла кала след края на концерта. Отново се срещаха.

Той: Белиша...името Ви отива. Не се запознахме. Аз съм Димо.

- Приятно ми е, Димо. Виждам, че и Вие сте тръгнал нанякъде?

- Може и на Ти. Отивам към Белица. Ще акордирам пианото в местното читалище.

- Нима там има пиано? И защо ще пътуваш толкова дълго?

- Защото... ти и това село – свързват ви повече неща от едно име.

Зад него се натрупа дълга алея от коли и трябваше да потегли. Размяна на погледи и недоизказани думи останаха в съзнанието ѝ. Белиша си пожела да го види отново. Засмян на път. Пред нейната спирка. В София.