Борис я видя веднага. В мига, в който тя се качи в трамвая. Всички я видяха. Бабите с големите празни бутилки, тръгнали за вода от чешмите при Халите. Внучките, които, пораснат ли големи, ще станат „точно като нея“. Ватманът и шумните тийнейджъри, бутащи се с лакти, докато снимат нещо в краката си. Кучето водач до седналия мъж отсреща я видя, а самият той се извъртя така, че все едно я вижда. Видяха я и онези, които не бяха там, които никога не са се возили в трамвай дори, които никога не са и стъпвали в града. Светът се взираше в София.

Стоеше права над едно свободно място. С дългата си цветна рокля и дългата си пусната коса. Книга и слушалки.

Борис искаше да я гледа цял ден, цял живот да се взира в лицето ѝ, в походката ѝ, всеки път да влиза с нея в трамвая и после рамо до рамо да пътуват до последната му спирка и обратно. Да заварват заедно горещите софийски залези. Последните лъчи на слънцето, пързулнати по спирки и балкони. Пазарите, маршрутките, липите.

Не я поглеждаше. Не смееше дори да вдигне поглед от екрана в ръката си, за да не размести нещо във въздуха и цялото чудо да секне.

Спирката му наближаваше. Изправи се и тръгна към изхода. Вратите се отвориха. Хората започнаха да слизат. Той стоеше неподвижен отстрани и изчакваше потокът да отмине, за да слезе последен.

- Борисе! Здравей!

- София…

Трамваят тръгна и двамата продължиха пътя си. Сякаш никога не бяха спирали.