- Искам да изляза с ролерите, но не карам добре и ще ми се подиграват –  каза Стоян на баба си, докато се разхождаха в Борисова градина.

Откакто дядо му почина преди две години, той ѝ гостуваше редовно през уикендите. Хапваха мекици и при хубаво време ѝ помагаше да слезе по стълбите, защото ставите я боляха, след което бавно отиваха до Eзерото с лилиите, където сядаха на някоя пейка.

- Кой ще ти се подиграва? – кресна баба Стоя на своя седмокласник, понеже недочуваше и стисна ръката му още по-силно.

- Хората, бабо. Ще ми се смеят.

- Тогава и аз искам да карам кънки! Ще ти дам пари да ми купиш - каза тя с най-сериозното и решително изражение.

- Ролери, бабо, ролери – засмя се Стоян, защото си я представи.

- Ще ме буташ леко по равното и ще ме пазиш да не падна, че падна ли – няма да стана.

- Важното е, че можеш да ходиш. Не мисли, че ролерите са нещо особено – едно пързаляне.

- Пързаляне, ама и хората ти се смеят, значи те забелязват! – възкликна тя.

- Изобщо не искам да ме забелязват.

- Мене, знаеш ли… Никой не ме забелязва. Защото съм стара. Старите хора са незабележими, Стоянчо. И ако кънките могат да променят това, нека!

Стоян спря и се вгледа в лицето на баба си, която толкова обичаше.

- Добре, бабо, другата събота ще покарам ролерите. Да видиш, че не са за тебе.

- А така! –  викна тя и двамата седнаха на една пейка край езерото.