Попиваше улиците, миризмите, които ѝ разказваха истории. Изследваше погледите на минувачите и любовните истории на котките на път за работа. Усвоила занята от майка си, работеше в сладкарница. Леко закръглена, с посипани по бузите лунички от малка беше странно дете, казваха съседите, вместо да играе на народна топка, седеше с часове, клекнала до някои мравуняк и изследваше движението на обитатели му или претърсваше поляната пред блока за четирилистни детелини. Днес градът беше посипан с боклуци, общината безсилна да ги събира, а хората се бяха отказали изобщо да мислят по въпроса... Някой сякаш беше разстроил радиоприемника на спокойния уличен бит и можеше да бъде доловено само постояненно пръщене. Тя знаеше – това бяха умовете на хората, които, препълнени като кофата на отсрещния тротоар, дали от грижи, дали от глупост или от липса на възпитание, нехаеха и грубо изсипваха своите боклуци по улиците. За да разсее тъжните си мисли, погледна към синьото небе, погледът ѝ бе привлечен от найлонова торбичка, която развяваше окъсаните си краища, вплела здраво пръсти в клоните на едно дърво. Вятърът я беше оплел и нямаше сила, освен човешка ръка, която да може да я разплете. Полюшваше се, танцуваше своя никому ненужен танц. Дървото от своя страна не излъчваше съмнение, че това е временна среща, а торбичката люлееше своите неясно образуващи се форми, които напомняха за нещо отдавна изгубено, сякаш торбичката бе ангел, довян от вятъра, шепнещ своята тайна - надежда. Срещна още няколко игриви найлонови ангели и стигна на работното си място с решение - новата торта щеше да е украсена с танцуващи ангели.