Багажът бе готов. Целият му живот и сякаш целият свят бяха събрани в него. Имаше толкова много спомени. Спомени, събрани в един куфар. Той дръпна ципа и отново седна на леглото. Заминаваше. Тръгваше си от големия град. Градът, в който бе дошъл, за да сбъдва мечти, да преследва възможности и най-вече, за да бъде с момичето от сънищата си. Беше я сънувал наистина. И когато я срещна на следващия ден, разбра, че това е Тя. Последва я в големия град, където бе животът ѝ. Щеше да я последва и накрая на света. Спомни си миговете щастие, усмивката и целувките ѝ. 
И тогава пак онзи спомен нахлу в съзнанието му. Спомен, който го преследваше постоянно оттогава. Видя светлините на приближаващите се фарове, които допреди миг сякаш бяха толкова далеч, чу и пронизващия шум на спирачки. Спомни си краткия миг, който го делеше от докосването на ръката ѝ до този, в който тя лежеше на платното. Толкова кратък миг, а сякаш цяла вечност. И тишина... тишина в големия град, в който звуците никога не спират. 
В този миг на тишина кацналата на прозореца птица запя своята песен. “Да”- каза си той “звуците в големия град никога не спират”.
Той помаха към нея, вдигна тежкия куфар със спомени и тръгна отново на път.