Господ събу небесните си чорапи и хукна бос на долната земя. Отдавна не бе стъпвал по тия места наполовина забравени. Ревна ангелският хор, че без Отца си остава да пази райските градини от набезите на рогатите, но Господ бе глух за техния плач. Дойде му до гуша от песните им, дето все за него се пееше, от бялото на крилете им, от арфите и цигулките. Затръшна Господ райските двери и скочи бос на оная земя, дето много отдавна бе сътворил. "Отдавна беше" - мислеше той - "Помня зеленото". Издрънча трамваят и Господ падна на колене. Едноока циганка протегна ръка за милостиня. Изправи се Господ, потърси да види зеленото. Нямаше. Ватманът хвана Господ за ризата. Изсвистя плесница. Вълците загубиха глас. Господ падна. Мършав човек трошеше филия горчив  хляб на полумъртво куче. Господ отвори очи. Кучето остави хляба и облиза смирено ръцете му. Скочи и се хвърли на релсите. Трамваят не спря. Децата писнаха, жените припаднаха, мъжете се обесиха на коланите си. Ангелският хор счупи арфите. Заваляха камъни. Господ отвори ръце и камъните станаха плач. Потъмняха ангелските криле. Господ свали ризата си и уви мъртвото куче. Децата спряха да плачат, жените се свестиха и от гърдите им потече мляко. Мъжете отпуснаха коланите и дъхът им пробуди огъня. Вълците избавиха агнетата от секирата на месарите. Ангелите запяха. Трева поникна по керемидите. Господ прегърна мъртвото куче и розите цъфнаха. Ангел разпиля малини, Господ нахрани хората. Повика циганката и тръгна по релсите. След него тръгнаха хората. Господ запя, а  кучето лаеше и размахваше опашка.