Този човек дяла всеки ден, цяло лято, оградата си. Прави я от натрошени парчета тухли, камъни, плочи. Те се виждат изпод мазилката, с която ги облича. Зидът не е плътен, а от онези ниските с издигащи се през метър-два колони, между които по-късно се слагат дъски, мрежа, преплетени клони от габър или каквото се намери.

Всеки ден, щом мина оттам, той е край пътя, на оградата и работи. Гол до кръста, прегорял от слънцето – озлобен добряк, който търси спасение. Намира се близо до най-често използвания път, но не е на него. Мястото не е в посещаван район. Къщата е стара, на тухли, неизмазана.

Той се труди за себе си – за да избяга, за да намери, за да се върне, за да заслужи, за да го заслужат, за да бъде нещо повече, за да забрави и за да не забравя… В оградата ще зазида всички счупени тухли от своя досегашен живот, всички отломки, които е успял да отхвърли, и всички малки камъчета, които са обърнали колата му. Ще вгради всички обиди и насмешки, че за нищо не става и че е мухльо, че времената са други и той трябва да се промени – да озлобее.

Ще го вгради и ще остане същият – това е надеждата му. Да не се наложи да става друг. Това е пътят му. И оградата някога е път.