Един прозорец ме влудява почти всяка нощ. Всяка моя безсънна нощ. Гледам го... Обикновен прозорец на къща. Вътре свети. В един след полунощ, както и в два, в три, в четири... Все си свети. От време на време загасва, после пак светва. Но не успявам да видя хората или по-скоро човекът, който живее там. А защо предполагам, че живее сам човек?

Много ми действа този прозорец. Най-много, като че ли - тази нощ. Връща ме на две места от недалечното ми минало... И в двете винаги е било топло и уютно. Винаги е било хубаво. Едното вече го няма. Или го има, но не е същото. Другото - все още сплотява мен и близките ми. Душата ми се стопля всеки път, в който заспивам там. Само тогава съм напълно себе си, истински завършен. Знаете за какво ви говоря, убеден съм.

Този, същият прозорец, ми напомни за тях. Толкова различни и същевременно еднакви места. И топлината, която цареше едно време там. Казват, че човек цени нещо, когато го изгуби... Така е, но не винаги. Не и в този случай. Винаги съм обичал тази топлина. И мога само да съжалявам тези, които не са я познали. Семейната топлина, огнището. Бащиното огнище. Него няма да забравя.

Минава четири след полунощ и прозорецът изгасна. Дано и на човекът в тази къща му е топло и уютно. Дано спи спокойно. Надявам се да е така.

А аз оставам на разположение още няколко часа. Докато моето “Лека нощ!” се размине с вашето “Добро утро!”.