На гарата съм. Цигарата догаря, а с нея гасне и светлината. Вървя по перона и се питам кога за последно минах от тук. Променило ли се е нещо? Сетне пред мен изплуват дерайлирали влакове с мечти, разбити на релсите, опустошени гари и композиции, свързани с времето и пространството по причудлив начин. Всяка крачка е усилие, черпещо сила от предсказанията за бъдещето.

Не помня кога за последно се застоях на някоя от спирките, взирайки се в огромните, висящи часовници. Не помня чаках ли някого или чаках себе си? Беше смразяващо тихо. Надявах се да чуя свирката на локомотива, силна и будеща съзнанието, но накрая просто заспивах. Сенки и призраци се разхождаха около мен. Деца, хванали ръцете на родителите си. В едно от тях познах себе си. Помня първия път, когато се качих на мотрисата, за да пътувам. Беше февруари и държах ръката на майка ми. Макар и без ръкавици, заобиколени от зимата и студа, ръцете ѝ бяха топли и нежно обгръщаха моите. Около ни беше глъч. Хората бързаха, гонеха влаковете. Някои се прегръщаха радостни, защото отново се притискаха един друг, други ридаеха и махаха за сбогом. Това сме ние. Прегръщаме се... Независимо дали се разделяме или се събираме, винаги се прегръщаме... Сякаш искаме да запазим в тези прегръдки част от топлината на чувствата ни.

Отново съм на път... Идвам си... И искам да хвана твоята ръка. Искам да те прегърна. Чакай ме на перона с чашка кафе, едно захарче и три целувки. Вече знам - пътища много, но всички водят към... теб.