Не помня името ти, затова те наричам Внимание. “Внимание, отивам на работа!” или “Внимание, обичам те!”. Всяка сутрин се събуждам с мисълта за теб, Внимание, обличам се с мисълта за теб и вървя към метрото с теб в мислите си. Хората топлят есенните си ръце с димящи пластмасови чаши с кафе, цигарите висят от устите им. В моята пък има само липсата на спомен за твоето име. Забързвам крачка, за да хвана влака в 07:12. Двете ти ярки очи приближават в тунела, отстъпвам крачка назад, гласът ти обявява името на станцията. Тълпата ме повежда навътре, но някак успявам дори да седна. Някои разтварят вестници, други – книги, трети слушат музика. Слизат и се качват на следващите спирки.

Вратите се отварят и се качваш ти, Внимание. Шалът ти е огромен и сякаш те прегръща цялата. Очите ти надничат над него без онова типично за всички останали омерзение от ранния час. Сядаш на свободното място срещу мен. Разхлабваш шала и виждам цялото ти лице. Пътуваме заедно. Само около 7 минути, но всеки делничен ден, Внимание. Не посягаш към MP3-плейър или книга, гледаш право в очите ми. Неволно ти се усмихвам леко, ти ми отговаряш. Скърцаме по релсите заедно, а аз усещам как времето ни изтича. Между нас застават хора, но не спирам да те виждам. Ето: гласът ти обявява, че сме стигнали твоята спирка. Изправяш се и ми се усмихваш за последно, излизаш. Още секунда и знам, че утре няма да те помня. Внимание, вратите се затварят. Съвсем наистина.