Влак. Влак. Влак. Единствената причина релсите да са успоредни, разбира се, е никога да не се пресекат – само се наблюдават взаимно от безопасна дистанция. Релсите са хора, хората са релси. Въпреки че синът му настояваше да му поръча и плати самолетен или поне автобусен билет в двете посоки, той избра удобството на влака. Първа класа, пак по негово настояване, спокойно, тихо, с няколко кратки заспивания и още по-кратки взирания отвъд избелелялата тапицерия на седалките. Когато трябваше да слезе на перона, потрепери. Тръпката започна от очите му, насълзиха се, след това се спусна като хубав скоч по гръбнака му и завърши в петите. Вдигна малката си пътна чанта като умел сапьор и се запъти към спирката на трамвая, беше отказал и предложението за такси.

Имаше ключ и сам влезе в блока, затвори вратата след себе си като капак на ковчег от орех. Изкачи бавно реновираното стълбище, миришеше на загнили цветя в саксии. Натисна звънеца.

- Заповядай, татко. Добре дошъл.

Прегърна го. Той остави чантата си, събу обувките, закачи си палтото. Във всекидневната, която служеше и за антре, беше по-мрачно от обикновено.

- Нямаш ли по-силна крушка за тук? - попита прошареният.

- Имам някъде, но все не се сещам да я сложа.

- Дай, дай, аз ще ти я сменя.

- Глупости, татко, аз ще се оправя.

- Държа да го направя аз – поне нещо да ти помогна, дай една хубава крушка.

Неуверено се качи на дървена табуретка и протегна ръце. Старата крушка още не беше успяла да се затопли.