Магистралата се белееше пред него, мамеща и красива, като онази полушеговита илюзия за вричане, която сякаш предопредели живота му. Преследваше я несъзнателно вече десет години, без да си дава сметка какво точно прави... Последното решение, с което поиска да промени нещата, го доведе тук, на този дълъг път. Най-сетне знаеше какво иска. Дългият път към тази илюзия беше част от дългия път към себе си.

Колко отдавна се случи тази история, а остана в съзнанието му галеща и обичаща, стопляща в най-трудните и самотни моменти на дългия гурбет – там, далеч, в онази студена задморска страна…

Все още помнеше всяка нейна дума, всяко движение, блясъка в очите ѝ и добротата, която тя спонтанно излъчваше. За пръв път срещаше такава жена. Само че тогава още не го знаеше. Всяка следваща беше различна, но не беше тя. И не защото бе идеална. Определено не беше. Нещо остана недовършено между него и нея още тогава. Може би затова той я идеализира, почти до съвършенство...

Днес, десет години по-късно, трябваше да се върне обратно по стъпките на своите грешки, надявайки се, че все нещо е останало и може да бъде поправено. Трябваше да види с други очи изгубеното и пропуснатото, които ден след ден крещяха в рамките на създадените от въображението му илюзии за близост, обич и щастие. Неща, които чака цял живот, без да си даде сметка как всъщност минаха и заминаха покрай него...

Мерцедесът гонеше залязващото слънце на хоризонта. Той – своята мечта.

Мечта, родена в миналото, и узряла за сбъдване в настоящето.