Случи се след години на тая спирка пак да започвам деня си. Някога преди често чаках тук, младеж бях. И ето ме - мина време и пак чакам автобуса тук. Щом заведа хлапетата до училище, идвам и си чакам транспорта за работа. Всяка сутрин чакам автобуса с други като мен. Почти едни и същи сме си. С някой се поздравявам, кимвам на други, трети стоят и гледат в пространството.

Има една девойка. Слабичка, с едни големи кафяви очи, все със слушалки в ушите и умен телефон, който отнема цялото ѝ внимание. Не вдига глава въобще! Само като дойде нейният автобус повдига очи, колкото да не се спъне в стъпалата.

Има нещо в съзвездието от лунички и трапчинките на бузите ѝ, които ме връщат години назад. Да, виждам трапчинките, защото тя понякога се усмихва, докато гледа телефона си. Напомнят ми за едни трапчинки, които разтапяха сърцето ми някога. Но,.. косата не е същата, а и онези очи бяха сини и чак виолетови, като небе след дъжд и вятър.

Тази сутрин пак си чакам. Виждам силуета на момичето – идва към спирката, но не е само. Още един силует до нея, майка или леля може би. Автобусът ми идва. Поглеждам пак тъкмо преди да се кача и две сини очи, като небе след дъжд и вятър, се впримчват в моите.

- Хей, Иване! Каква изненада! Как си? Какво правиш?

- Пътувам... – отговарям с крак на стъпалото. Вратите се затварят. А аз си мисля за трапчинките и пътищата, които се кръстосват.