В  зимната вечер, Стефан чакаше седемгодишния си син Николай да свърши часовете в училище. Когато първокласникът излезе от сградата, баща му взе раницата и попита:
- Как мина днес?
- Писахме буквички, тате!

Двамата вървяха бавно към автобусната спирка. Когато се качиха в автобуса, седнаха един до друг.
- Свали си шапката. Помниш ли защо?
- От уважение към другите хора.
- Да! Тези хора може да не ги видиш повече, но са пътували с теб няколко минути от живота ти. Затова трябва да ги уважаваш, нали?
Детето прошепна:
- А защо този дядо зад нас е с шапка?
- Защото е стар и мъдър. Преживял е много и може да не я сваля.
- Щом уважавам хората, значи съм добър, нали? Госпожата каза, че който е добър, значи има всичко. А ти не искаш да ми купиш телефон. Боби от нашия клас има, а знаеш ли как крещи?
- Доброто винаги носи хубави неща. Ако си добър, ще имаш усмивките и любовта на хората.
Детето чу подсмърчане от задната седалка. Обърна се, а там възрастният мъж бършеше очите си с ръка. Беше махнал шапката си.

- Този дядо защо плаче?
Старецът се надигна от седалката, бръкна в джоба си и подаде шоколад.

- Вземете! Дайте го на детето! Всичко чух, господине! Трогнахте ми душата.
Старецът слезе от автобуса. Стефан погледна към сина си и каза:
- Когато си добър, винаги получаваш нещо. Понякога усмивки, друг път шоколад.
Всеки от тях пътуваше с мисълта за доброто. Детето, получило своя шоколад, а бащата - спечелил уважение в невръстните момчешки очи.