Задъхваща се от студ вечер. Намигащи автомобили, премрежени светофари, уморени релси и потъмнели хора. Годината е 1998. Призраците на отминалите гладни зими и тежки кризи тягостно се скитат наоколо. Симпатична група студенти са се отправили към нечий купон и разговарят разпалено в стенещия трамвай.

- Дано има някаква храна, че не съм ял от вчера – въздъхва високо и много слабо момче. Спешно трябва да започна някакво бачкане. Баща ми вчера са го съкратили.

Трамваят поглъща думите им, разтваря бавно обятия и хората се изливат в него като тежка, мътна вълна. Миг преди пъшкащите врати да се затворят, високото момче внезапно се откъсва от мястото си, грабва нещо от земята, провира се между тях и подвиква на някого отвън. Трамваят вече е в движение, единият крак на момчето е отвън, а другият стои заклещен вътре. Всичко става толкова бързо, че много малко хора са успели да видят как мобилният телефон на мъжа е паднал, докато той слиза от трамвая, а момчето го грабнало и се втурнало да му го подаде от потеглящия вагон.

- Будала! Ако го бяхме продали, щяхме да си осигурим поне наема. – коментират иронично приятелите му.

Момчето се усмихва засрамено:

- Как да го взема, като не е мое?

Един много възрастен мъж с мъка се изправя от седалката си:

- Искам да те поздравя, моето момче! Никога не се променяй!

- Слизаме! – обръща се към приятелите си младежът, чиито скули са пламнали в руменина – Бързо, че умирам от глад!