Сутрин е, отново забързана, шумна, с хора летящи, още насън, към своите работни места с личните си коли или таксита, с автобуси, трамваи, метрото, с колелета, тротинетки или пеша. С лица заспали, но в повечето случаи намусени и по-малко усмихнати. Опитвах се да съм от усмихнатите - те сякаш светеха, сякаш виждаха по-ясно, сякаш бяха по-търпеливи и по-силни (духом) от другите. Аз също отивах за работа - качих се на автобуса, после на метрото и накрая на тролея. Дойде и моята последна спирка от дългото пътуване. Бях в единия край на вагона, а той в другия - слаб старец, борещ се с една тежка количка, но никой не му обръщаше внимание. Отидох и му помогнах да свали количката по стъпалата. "Благодаря ти, чедо, един на сто вече се притичва на помощ", каза старецът и стисна с благодарност ръката ми. Продължих към работа и се замислих дали светът бе загубил добротата или тя тепърва с моята постъпка отново се раждаше?

П.П. Ще помогнеш ли и ти, за да се роди добротата отново днес?